Интервюта
Заместник-министър Вергиния Мичева-Русева: Българският съд трябва да преосмисли практиката си по даване на разрешения за пътуване на деца в чужбина
10.03.2015

      Делото "Пенчеви срещу България": ЕСПЧ критикува формалистичния подход на ВКС при разглеждане на молби по чл.127а от СК и продължителността на съдебното производство

      В едно от последните си решения срещу България Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) подлага на критика константната практика на Върховния касационен съд (ВКС) по молби по чл. 127а от Семейния кодекс (СК) за разрешаване на пътуване на дете в чужбина в случаите, когато един от родителите не дава съгласие за това.
      С решение от 10 февруари 2015 г. по делото Пенчеви срещу България ЕСПЧ, 4-та камара, осъди България да заплати на двамата жалбоподатели, български граждани, обезщетение за претърпени от тях имуществени и неимуществени вреди от нарушено право на семеен живот по чл.8 от ЕКПЧ.
      Жалбоподателите по делото са майка и дете (син). Според фактите, през 2009 г. заедно със съпруга на жалбоподателката, който е баща на детето (жалбоподател), отпътуват за Германия във връзка със спечелена от майката стипендия за 9-месечен платен стаж. Наскоро след това съпругът се завръща за кратко в България заедно с детето, но впоследствие отказва да върне молителя в Германия, въпреки закупения билет и противно на уговореното с майката. Жалбоподателката прекъсва обучението си и се връща в България.
      Поради упражняван върху нея и детето психически тормоз майката завежда дело срещу съпруга си за защита от домашно насилие. Районният съд уважава молбата и издава заповед за защита в полза на двамата жалбоподатели за срок от 6 месеца. През това време бащата и детето нямат контакти. Междувременно майката напуска семейното жилище и оттогава тя фактически упражнява родителските права върху детето. Подала е и молба за развод в районния съд. Пак по това време, на нея ѝ е предоставена стипендия за магистърска програма в Германия за академичната 2010-2011 г. Бащата не дава разрешение за пътуване на детето в чужбина, поради което от есента на 2010 г. детето заживява при своите баба и дядо по майчина линия в България, а майката заминава за Германия. Паралелно с иска за развод, жалбоподателката предявява в друго производство иск по чл.123 ал.2 от СК (отм.), искайки от съда разрешение детето да пътува с нея в чужбина за срок от 1 година. По делото за развод съдът постановява прекратяване на гражданския брак по вина на мъжа и предоставя на майката упражняването на родителските права, като на бащата определя съответен режим на лични контакти с детето, съобразен с факта, че детето ще живее при майката в Германия. По делото за разрешаване пътуването на детето в чужбина майката е уведомила съда за спечелената стипендия в Германия, за своята финансовата обезпеченост да се грижи за детето там, за добрата адаптация на сина си към средата още при първоначалния им престой в Германия. В молбата си до съда тя не уточнява, че желае да пътува с детето си до Германия или друга конкретна държава. Районният съд уважава молбата и с решение от 31.08.2010 г. разрешава на детето да пътува свободно в чужбина заедно с майка си за срок от една година. В мотивите си съдът е отчел, че липсва основание за съмнение, че молителката ще напусне страната за постоянно заедно с детето, че правото на лични отношения на бащата с детето са определени с привременни мерки и, в случай, че молителката ги наруши, бащата може да заведе отделно производство във връзка с това. С решение от 07.01.2011 г. окръжният съд потвърждава решението на районния съд по чл. 123 ал.2 от СК (отм.).

      Недоволен, бащата обжалва решението и пред ВКС. С окончателно решение от 26.06.2012 г. ВКС отменя решението на окръжния съд и постановява друго, с което отхвърля молбата на майката. Касационната инстанция се позовава на константна си практика, съгласно която разрешение за неограничено пътуване на дете с единия родител не може да бъде дадено, тъй като това никога не е в интерес на детето. В мотивите е отбелязано, че съществува риск родителят-молител да изведе детето в държави, които са в състояние на война, или в епидемична обстановка, като така ще постави в риск благосъстоянието на детето и ще лиши държавата от възможността да го защити. Такова разрешение може да се даде, когато то е в интерес на детето, касае конкретни дестинации и е за ограничен период от време. Накрая съдът е отхвърлил и искането на молителката сам да определи конкретните граници, в които пътуването може да бъде разрешено, посочвайки, че е ограничен от формулировката в исковата молба.
      На 09.07.2012 г. майката подава нова молба до районния съд за разрешаване на пътуване на детето до Германия и до други държави от Европейския съюз за срок от 3 години, без разрешение на баща му. Този път искането е предявено по новия чл.127а от СК, който междувременно е приет през 2010 г. В молбата си майката посочва, че редовно осигурява личен контакт на бащата с детето, съобразно режима, определен от съда, че поради невъзможността да вземе детето при себе си в Германия, където учи, те двамата си лишени от личен контакт, това се отразява на личния й живот, тъй като е в невъзможност да отглежда детето си, въпреки че родителските права са предоставени на нея. Посочва, че заниманията й във връзка с докторантурата, която е започнала през 2012 г., ѝ позволяват да работи предимно от къщи и да се грижи за детето. Посочва също, че детето е много привързано към нея и постоянно иска да бъде с майка си. С решение от 06.12.2012г. районният съд дава разрешение детето да пътува, придружавано от майка си, в Германия и в ЕС за срок от 3 години. Решението не е обжалвано и е влязло в сила на 29.12.2012 г.
      При постановяване на решението си ЕСПЧ е съобразил разпоредбите на Конституцията на РБългария (чл.35 ал.1), Семейния кодекс от 2009 г., ГПК от 2007 г. (чл.310 действал до 21.12.2010 г.), Закон за българските лични документи от 1998 г. (заглавието изм. през 2009 г.), релевантна съдебна практика на ВКС, между която и решение № 697 на ВКС по гр. д. № 1052/2010 от 01.11.2010 г., IVг. о.; решение № 982/2009 на ВКС по гр. д. №900/2009 от 15.03.2010 г., IV г. о.; решение № 418 на ВКС по гр. д. № 1091/2008 от 17.07.2009 г., Iг. о. Съдът е отчел и международните инструменти във връзка със защита правата на детето като Конвенцията на ООН за правата на детето (чл.чл.3, 10 и 18), Хартата на ЕС за основните права (чл.24), Хагската конвенция от 1980 г. за гражданските аспекти при международното отвличане на деца (чл.чл. 1 и 3), концепцията за най-добрия интерес на детето.
      По същество съдът отбелязва, че личния контакт между родител-дете е част от семейния живот и е защитен от чл.8 на ЕКПЧ. Съдът не пререшава дали спорът е правилно решен от националния съд, а преценява дали последният е извършил задълбочена преценка на цялостната семейна ситуация и на всеки един от факторите, касаещи физическото, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, и дали е направил балансирана и разумна преценка на интересите на всяка от страните, като отчита най-добрия интерес на детето. Преценката за нарушения по чл.8 от Конвенцията също обхваща и продължителността на съдебните процедури. Съдът напомня, че по дела, касаещи събиране на дете с неговите родители, адекватността на мярката се преценява и с оглед на бързината на осъществяването ѝ, като такива случаи изискват бързо процедиране, тъй като времето може да окаже невъзстановими последици върху връзката между детето и родителя, с когото то не живее. По конкретния случай Съдът посочва, че първата съдебна процедура по разрешаване на детето да пътува е продължила 2 години и 2 месеца за трите инстанции и е приключила с отказ. Двете по-долни инстанции са разрешили на детето да пътува без разрешението на баща му, след задълбочен анализ на ситуацията в семейството и отчитайки, че пътуването ще бъде в интерес на детето. Третата, най-висша инстанция, е отхвърлила молбата, като се е позовала на константната си практика, че разрешение за неограничено пътуване на дете само с единия родител не може да се даде. Съдът посочва, че ВКС не е съобразил, че срещу бащата е имало издадена заповед за защита и че той практически не отглежда детето, въпреки че майката е в чужбина. Съдът не е съобразил факторите от психологическо, емоционално, материално и медицинско естество. Не са преценени качествата на майката и грижите, които е полагала за детето. Не е отчетено дали съществува действителен и конкретен риск за детето, ако то напусне страната с майка си. Пренебрегната е информацията, че детето е било добре адаптирано в детската градина при първоначалния си престой в Германия и че неговата майка може финансово да обезпечи адекватни условия на живот, както и че режимът на бащата на лични контакти с детето е определен по начин, който е съобразен с местоживеенето на детето при майката в чужбина.
      Отделно от това, Съдът критикува формалистичния подход на ВКС, който е ограничил преценката на молбата само до вписаното в нея. Въпреки, че при представяне на доказателствата и по време на съдебните заседания жалбоподателката ясно е посочила, че иска да вземе детето при нея в Германия, където тя учи, касационният съд е основал отказа си на техническата грешка, допусната от нея при подаване на молбата, и на пропуска ѝ да посочи в нея писмено Германия като държавата, до която се иска разрешаване на пътуването. На последно място, Съдът отчита голямата продължителност на съдебната процедура по разрешаване пътуването на детето – общо двете съдебни процедури са продължили 2 години и 9 месеца. Съобразявайки ниската възраст на детето и неговата привързаност към майка му, Съдът отбелязва, че делата е следвало да се гледат при отчитане на спешния характер на спора. Съдът посочва, че нито ГПК (след декември 2010 г.), нито СК от 2009 г., съдържат изискване за бързо разглеждане на молби в такъв вид производства. Времето, което е отнело на съда да се произнесе по молбите на майката, е оказало негативен ефект върху възможността на двамата жалбоподатели да живеят заедно и има принос към трудностите, които са преживели във връзка с това. Липсва задоволително обяснение за това забавяне. Дългото фактическо разделяне на жалбоподателите не зачита техния семеен живот, тъй като здравословното и хармонично развитие на детето изискват постоянното участие на майката, която тя не е била в състояние да го осигури, а майката е следвало да преживее емоционалната тежест, че не може да полага ежедневни грижи за детето си. Приемайки, че има нарушение на чл.8 от ЕКПЧ, Съдът не обсъжда по същество по-нататък сочените от жалбоподателите нарушения и по чл.2 от Протокол № 4 (свобода на придвижване) и чл.6, ал.1 (право на справедлив съдебен процес в разумен срок) от Конвенцията. На молителите е присъдено обезщетение в размер на 7500 евро неимуществени вреди и 1101 евро имуществени вреди, ведно с разноските.
      Това решение на ЕСПЧ е много важно за националната ни съдебна система, защото поставя необходимостта от преосмисляне на утвърдената задължителна практика на ВКС, на формализма в производствата по чл.127а от СК, на необходимостта тези производства да се разглеждат в най-кратки срокове. Пътуването на децата в чужбина – на екскурзия, на почивка, на гости на роднини, има ежедневен битов характер, на който продължителността на съдебното производство по чл.127а от СК не може да отговори. Често децата стават заложници на влошените отношения между техните родители и на практика биват лишени от възможността да пътуват, да се социализират, да опознават света. Време е и правната уредба да бъде преосмислена, за да може на практика действително да се осигури най-добрия интерес на децата.


 

 
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ